В тон с прекрасната тема, преди малко ми звънна леля ми. Така де, не знаех, че е тя, докато мълчаливата страна на телефона не си каза, но най-хубавото беше, че каза “А, Ники, леля ти Таня е, аз уж да се обадя на Нели, но нали все не виждам, извинявай.” После от любезност попита как съм, каза, че е била отпуска до днес, че братовчедка ми била в Словения, Милано и god knows още къде, нали все обикаляла където й скимне, после “Чао” и толкова. Аз поне пратих поздрави де.
Нямам и рода, казвах ли го? Напук на бог-да-го-прости баща ми, който държеше много на родата (те на него също, и аз ще държа много на първия чичо, който ми дава всеки месец по една заплата, кажи-речи, поне докато не получи инсулт и не стане нужно да му ги връщам), аз все едно я нямам. Дори бегъл интерес нямам към тях, та да го задоволя. В дни като днешния се сещам де. Разбирам се (и то когато не живея с нея, затова отдавна не го правя) с майка ми и (когато не се мешам в живота й, което означава като съм далеч и минавам на гости по-често) със сестра си.
Мисля си, че понякога имаме ужасно много причини да усещаме нещо по начина, по който го правим, но това не го прави Правилен и Единствен възможен, защото има дни, в които черното е бяло и бялото е сиво и нещата се объркват.
И не ми се слушат съвети за подобряване на отношенията, ако си мисли някой, че не съм пробвал. Имам аз обаче един, и като мерси е:
Да, зная, че тук снощи се мъдреше един друг, много кратък пост, но, макар и да е истински, реших, че докато имам колебания за публичността му, сигурно и съдържанието му ще се промени, затова го изтрих. Всъщност минавам да оставя друг.
Срещнах една тема за… нека да са “познатите непознати” - онези, които познаваме поради познатите улици, но не познаваме лично. Вероятно всеки има такива. Продавачката в магазина, която се смее много, съседката, която всяка вечер в 19 часа замята грациозно косата си пред входа, пичът с мотора, който досега не съм виждал с жена зад него, едни ужасно познати физиономии, с които сякаш съм изживял цял живот, които не виждам вече, защото съм сменил квартала, други, с които тъкмо съм свиквал, само за да сменя локацията и да ги загубя. Дори поздравявам много непознатите от тях, сякаш сме се познавали някога, когато мина на стари места. Темата обаче беше и за всички онези, които няма да видим, защото живеем на конкретно място, и за всички онези, които не познаваме, но за които имаме някаква представа. И в нея има какво да включа, но събуди нещо друго, което отдавна и често мисля - какво правя в София?
Харесвам София, или поне я харесвам повечето време. Но я намирам и за безкрайно мръсна и неуредена, а с времето - за все по-скучна. Имал съм шанса да я преоткривам понякога, напоследък някои нейни части са ми нови, но накрая на онзиденшната разходка осъзнавам, че разликата днес и утре в нея са хората, онези, които са тотално непознати и виждам за пръв път, и онези, с които ги виждам. Местата са едни и същи.
Въпросът е като онзи за изнасянето в чужбина. Имало е моменти, в които нямаше да загубя нищо, ама наистина нищо нямаше да ме държи тук, ако заминех. Нов град в такива моменти би бил още по нищожна загуба, даже напротив - печалба - новите хора в него, новите улици и заведения, новата работа, ново… мен.
Ужасно моногамен съм към избора си, когато го направя. София не е просто където съм се родил - така или иначе тук всеки квартал е колкото среден по големина град, а не съм се оженил за Х. Димитър. Но периодично, с причините си, я сменям. Пак с нея - просто променям мястото, и може би затова никога не ми омръзва докрай. Покрай смените са се сменяли и непознатите, и познатите, и приятели, и повече от приятели… променял съм се и аз.
Признавам го (не тук) за трети път, но нямам среда, в която живея. И може би цял живот ще си остана същия софийски, женен за панелите и асфалта номад, с мечти да живее някъде, където тези дори отсъстват, номад с вечно променливи като погледа очи, който поздравява непознати.
Истината е, че не познавам някой, който да познава това усещане като мен, но и, че започвам да забравям какво е било преди това. Държа конците, вързани към миналото ми, за да имам поне бегла представа какво е да имаш дом и ..среда, за да не превръщам всеки камък в дом.
P.S. Колкото и да е объркващо, това необвързване има и добри страни. Но нямат място в момент, в който негативите показват рогата си.
Както тези дни съм тръгнал да се хваля - сложих чавка пред една мечта. Не от големите, но си беше моя, направих си я от нищото (дори не е довършена) …и се радвам. Възглавничената ми кухня плаче за два барбарона или по-друг вид възглавници, но засега - толкова…
Нали се сещате какъв е кефа да ицбуташ масата напред и онова, на което досега си седял, да се окаже удобно и за лягане.
P.S. Малко е тесничко, но поне цвета е автентичен…
В продължение на предната тема - довърших гардероба. Не е истина, мислех, че за толкова години са открили някакви по-разумни начини за сглобяване, но явно не би. Захванах бюрото (по-скоро бюрце) и при него нещата бяха по-добре. Сега доволно са заели една част от неголямата ми стая, за сметка на което матрака се намира по диагонал някъде в средата, докато реша къде да го паркирам.
Исках да пусна снимка на пердетата, но нещо не излизат с реален цвят, а ми писна да опитвам. Знам вече, че черно прозрачно перде не е добра идея - жената ми предлагаше топъл цвят, аз предложих сребристо сиво, и двата варианта щяха да са по-добре, но след като съм дал 100 лева за това, няма да седна да се тюхкам.
Продължавам с килимо-възглавничения кът утре, а се радвам и на прекрасно топъл кафяво-оранжев комплект за легло. Ако можех, бих го мултиплицирал… Бих направил същото и с края на днешния дълъг ден, но това е друга тема…
Вчера и днес (за кой ли път) са ми пълни с много емоции и тичане. Направо ме е яд за всички тези таксита, но пък иначе щеше да е абсурд да свърша всичко и въпреки това - да съм спал, пил кафе и ял (не че съм, год блес Макдоналдс) между другото.
Освен, че стигнах до Ботевград, свърших каквото имах да върша и се върнах, прекарах изродски много часове в Бриколаж - не много добре похарчени, но ще си имам най-яките (и определено не за моята стая, поне докато не я пребоядисам и не прежаля паркета, боже колко мразя паркет вече) пердета на света, гардероб, бюро, маса за бъдещият възглавничен кът (което ми напомня поне да купя възглавниците, на първо време. Утре) култова лампа (опасявам се, че развивам фетишизъм към хартиени лампи) и щори за кухнята.
След като най-накрая намерих такси, което да може да прекара всичко това, че даже и с шофьор, който между пристъпите на кашлица ми внесе половината дървении (едното не можах да го отлепя, направо ме е срам), се наканих да стигна и до Фото Павилиона. Ограбих ги с разни филтри за Nikkor 85mm f/1.8D, който чакам тези дни, и Sigma 24-70mm F2.8 EX DG MACRO, SB-800, приставки за нея, грип за D80, батерии и зарядно.
Тук е мястото да изявя явно недоволство от всички продавачи в Павилиона, освен онзи рус пич Влади. Очилатата мацка е остро некомпетентна (май за всичко, досега поне веднъж за нещо да ми беше отговорила) и припряна, другата по маниери ми прилича на военен със силно изразено чувство за хумор (тип “сарказъм както аз си го разбирам”). Очилатият човечец този път го нямаше, та поне се разминах със сърдитите погледи. Anyway…
Вечерта купих много тънко въпросната Sigma и дори преодолях разочарованието от външния вид (ама пък за толкова пари - толкова). По-големите разочарования тепърва следваха - на обектива му бягаше фокуса, а зарядното на грипа се оказа за 120V, съответно тихичко изгоря малко след като не забелязах и реших да го включа с преходник. Нещастен аз, тъй като в магазина нямаше друго, а беше тооолкова удобно! Поне от светкавицата съм доволен и да, имах SB-600, но нещо крастата… пък и ще взема и SB-600 за втора, че и трета).
Сутринта не беше от особено щастливите, но после смогнах да върна обектива и днес взех от yovko същия (за доста повече пари, но пък със солидна отстъпка), с перфектен вид, малък бекфокус на 70мм (този път ще ида да го калибрират). Върнах и грипа и, след като във Фото Павилиона не успяха да ме убедят да дам още една торба пари за оригинален плюс батерия, ми върнаха парите (които прозорливо вложих в разни парцалки).
А Sigma-та и SB-800 цепят мрака:
Оказа се, че в T-Market сред боклуците има разни интересни неща - комплект с 12 чаши за 6.99 лева (rofl, нелепо ми се струва), друг за 7.99 и въобще - разни дребни боклуци, каквито накупих като “да има”.
Сега обаче се мъча със сглобяването на дървениите. Това е забавно, не бях сглобявал сам гардероб (и мааму, трябва си още една ръка!). Всъщност отивам да продължа, за утре ще оставя само коването на пирони, иначе рискувам да ми се изсипе целия блок…
А, между другото - търся назаем бормашина (имам да бия дюбели за псевдо-щорите и фоновата система) и подарявам зеброва амадина с клетка. Историята на птичката е тегава и не ми се споделя, но вече не издържам с три такива (имам мъжка и женска). Пилето е такова, клетката не е тази (пилето също - това е баща му). За подробности - питайте.
P.S. Току що открих, че идеята за килим в кухнята sucks, наводних…
Да мълча и да се вдъхновявам
Или да греша и да се съревновавам
Са две монети с еднакви лица
Но и да правя и двете, не си пролича
Прихванал, опция, почивка
Днес явно е време за подобна разбивка
Не искам да зная как и защо
Как да не предизвика да, няма за какво?
Обидно не е, защото е днес
Но утре и да го няма, няма да спя и нощес.
Просто не желая да “свиквам”
Не мога насила да успявам да предизвиквам.
“When you life is defined by a single action, you change the concept of time.”
Felon определено е от онези филми, които сядаш да гледаш с нагласата, че това е поредното (затворническо, в случая) клише. А се оказва нещо значително повече. Историята не е велика, актьорите - също, но въпреки това го изгледах с интерес и драмата ми се стори съвсем реална. Горещо препоръчвам, ако все пак ви понасят истории за затворници. Вал Килмър просто е друг човек и няма нищо общо с онзи от Светецът (а все си спомням Светецът, що така?), но ми напълни душата.
Този пост е колкото да се похваля, че се регистрирах във flickr (най-накрая, всъщност имам и стара регистрация, но убийте ме - нямам спомени каква е) и вече ще мога да работя със снимките една идея по-лесно. Серията по-горе е от Варна, и я харесвам много.
